ОЩЕ НЕЩО ЗА СЕКТИТЕ

        Проблемът със сектите заема сериозно място в общия религиозен проблем на посттоталитарното общество. Като се започне от хората без образование и се стигне до учените, всички те определят всяко религиозно движение, различно от православието, като секта. Ако някой разпространява и предлага литература, свързана с Библията, той механично се определя като сектант. Ако някой запита богословите, защо православната практика се различава от Писанието, той също се определя като сектант. Никой не си задава въпроса относно критериите, по които се определят сектите. Постигнато е едно негласно споразумение между хората, че всичко което се различава от православието е секта и никой не иска да се замисли върху определението на това понятие.

            Това, че обикновените хора оценяват сектите, доверявайки се на традиционното православие, не е фатално.  Но жалкото е, че без никакъв анализ и разумни аргументи, учени и експерти анатемосват много новопоявили се религиозни движения:

            “В България търпим дори присъствието на чужди и за българи, и за турци, и за евреи и други етнически групи агресивни църковни секти, но не можем да позволим никой да нарушава нашите права и свободи, тези на 6 000 000 православни, 80-100 000 католици, на 5 000 юдаисти и на 700 000 мюсюлмани-сунити” /Ст.н.с. д-р Стефан Пенов, катедра “Философия на религията”, ИФИ, БАН, експерт по вероизповеданията в 36 и 39 НС, “Новият сатанински сабат срещу църквата”, “Н. ЗОРА”, 25. 06. 2002 г./.

            Изказването е на учен от БАН, философ и експерт, който одобрява духовното невежество и разделението. Той великодушно “търпи”, но се чувства длъжен да предупреди, че търпението му може да свърши. А свърши ли търпението, може да се очаква включването на  БАН в анатемосването на “сектите”. Очертава се образуването на широк фронт, в който очевидно влизат: официално признатите църкви; екипът от експертите на БАН; представителите на официалната власт; различни обществени групи и движения. Може да се очаква, че към този фронт за борба със “сектите”, ще се включат и групи от лумпени, които лесно се подават на манипулация, особено ако тя се върши от официално признати среди.

            Вижда се, че някои учени от БАН определят сектите по начина, по който ги определят и официално признатите църкви. Всяка от тях взема своя канон за еталон и спрямо отклоненията от него обявява сектите. Но никоя църква не иска да даде  определение за секта, а то не е толкова сложно. Пределно ясно е, че всяко сектантско учение е отклонение от някакво основно учение. В случая всички отклонения от православния канон се таксуват като сектантски, но това е от гледната точка на православието. Въпросът, който всеки трябва да си зададе, преди лекомислено да обозначава сектите, е дали гледната точка на православието съвпада с истината. И къде е пълната истина – в православния канон или в Библията? Явно не е в православния канон, а е в Библията. Тогава от гледна точка на чистото библейско учение, православието може да се определи като секта.

            Днес всеки знае да чете, и всеки, който желае, може да притежава Свещеното писание и може лично да провери кое е библейско и кое не. А това,  което не е библейско не може да се определи по друг начин, освен като сектантско. Но големите църкви, борещи се за надмощие не признават това. Те определят като секти всички, които се разграничават от тях. А относно факта, че те се отклоняват от Библията, упорито мълчат и не искат това да се коментира, защото коментарът директно ще ги посочи като секти.

            Основното учение, на базата на което възникна християнската църква е Библията. Но, понеже Библията е една, логично би било и църквата да е една. Тогава защо съществуват различни християнски деноминации, които в някои случаи дори влизат в противоречия и противоборства? Обяснението е съвсем просто. Всяка от тях е приела някакво отклонение от Основното учение.

            Най-голямото, фрапиращо отклонение, което прави Римската църква е промяната на Божия закон – смяната на почивния ден. Истинската цел на тази промяна е да се съгласува езичество с християнство и да не се нарушава традицията – тържественото неделно поклонение на бога-слънце. Оправданието на римокатолиците е, че с този акт още ранните християни се разграничили от празнуващите съботата юдеи, които предали Христос на разпятие. Именно първите християни, противно на юдеите, започнали да празнуват неделния ден, като ден на възкресението. Така Денят на слънцето и Денят на императора се запазват като езически празници, но прикрити под деня на възкресението, наречен свят ден Господен. Официалните църковни дейци използват прикритието, за да наложат празнуването на неделята. През IV век римският епископ Силвестър /314 – 337/ решил първия ден на седмицата да не бъде повече наричан “Dies Solis” /”Ден на слънцето”/, а „Dies Dominika” /”Ден Господен”/.

            Вярно е, че ранните християни са празнували възкресението, вярно е и това, че към 200 г. сл. Хр. именно те са започнали да наричат този ден „Ден Господен”, за което свидетелстват писанията на Юстин Мъченик, Климент Александрийски, Тертулиан и други. Но, те не заличили съботата като ден за поклонение и почивка. Римската църква, обаче направила това, на което няма право - променила Божия закон. Тя не просто празнува този ден като ден на възкресението, но премества богослуженията в неделя и издава заповед „Помни да пазиш свято почивния ден. /Елена Вайт. “Великата борба”. “общ католически катехизис”. Изд.”Нов живот”, 1993г./. Така римската църква променя четвъртата заповед от Декалога. В католическия катехизис я записава като трета, защото втората, забраняваща идолопоклнството, е изключена. Заповядания от Бога съботен ден за поклонение открито е отхвърлен и заменен с неделното поклонение. Това отклонение от Библията се извършва по човешки съображения. То е непризнаване на Божия авторитет и заменянето му с авторитета на римокатолическата църква. Какво по-очевидно доказателство е необходимо, за да се определи тази църква като сектантска?  Просто не е необходимо и всеки може сам да прецени.

            А какво е православието? В рамките на Римската империя се оформили два центъра на християнството. От самото начало те враждували във връзка с това, кой е по-главен.  Константинопол безспорно бил главен център на християнството, но Рим пък оставал главен административен център на имерията. Въз основа на този факт римските епископи претендирали и за юрисдикционен примат. Но Четвъртият Вселенски събор  в Халкидон /451 г./ нанесъл тежък удар на техните претенции. Седалището на Константин Велики от Рим било пренасено в Константинопол. Провъзгласено било и равенството между Цариградския патриарх и Римския епископ. Борбата за надмощие, обаче продължила. Римската империя постепенно се разчленява. Рим губи своята административна власт над отделящите се от него царства. В тази обстановка римските епископи виждат, че само чрез духовна диктатура могат да задържат властовите позиции и господството на Рим.  Светската власт вижда, че с помощта на църквата може да продължи господството си над новите държави. По тази причина, на римската църква се дава предимство пред Константинопол. През 535 г. върховенството на Рим е узаконено.

            В издадения  Юстинианов законник, „Nowellae” се казва, че Рим е „върхът на най-висшето свещенство”, а също и се подчертава приматът на Римския епископ:            „Затова в съгласие с решенията съборни ние нареждаме пресветият папа на древния Рим да бъде пръв между всички свещеници, а превъзвишеният епископ на Цариград, или както го нарекохме новия Рим, да заема второто място след светия Апостолски престол на древния Рим, който ще бъде предстоящ и поставен над всички останали престоли” /Голубич. „История на християнската църква”, стр. 136/.

            В 13 глава на Откровението се говори за един звяр, като се пояснява: “...и змеят даде нему силата си, престола си и голяма власт” /Откр. 13:2/. Категорично властта и силата на католическата църква не идва от Бога, а от Сатана. Именно католическата църква е звярът, който получава власт и сила от змея, тя е звярът, за когото пророкът казва:

            “И видях една от главите му като-че-ли смъртно ранена; но смъртоносната му рана оздравя; и цялата земя учудена отиде след звяра и поклониха се на змея по причина, че даде властта си на звяра” /Откр. 13:3/.  

            Законите и писмата, с които папата се признава за „глава на всички святи църкви”, влизат в сила  едва през 538 г., когато Рим бил окончателно освободен от заплахата на остготите. Статутът на двете църкви, възникнали поради разкол в един процес на борба за надмощие, е точно определен от император Юстиниан. Едната придобила надмощие чрез силата, придадена й от светската власт - змеят, на другата по нареждането на същата власт се отрежда статут на подчинение и послушание. И това подчинение и послушание е валидно и до днес, и то се изразява в признаване правото на „Наместника на Божия син” да „..промени времена и закони”  /Дан. 7:25/. Съгласието на Православната църква с тази неправомерна промяна на Божия закон я изравнява с папството, като й отрежда заслужено място между антибиблейските църкви, т.е., между многобройните секти.

ГЕОРГИ КРУМОВ